Дъждовен, тъжен понеделник. В тишината се чува потракване на клавиатура, а дните се точат така бавно и мъчително. Пристигналите в петък гости вече са заминали и тях ги чака нейде там подобен ден. Самотата отново зейва като звярска паст пред нас. Меланхолия. Защо ли все така се получава? Оставаш там, някъде в пространството - не си сам, но си самотен. Идват хора и те обичат, радват ти се и се усмихват, усмихваш им се и ти, но празнотата пак я има. До вчера тичал си и си крещял, днес се чува само глухо ехо. Хората, които обичаш са далеч, на хиляди километри...
Comments