Тук вали, а някъде гори...

Тихи капчици от дъжд се нижат по блесналите стъкла на прозорците. Вятърът утихнал вече е далеч. Заминал си е, за да разпали нейде огън. А може просто да развява бесни гриви в чудни пролетни поля. Цъфтят дървета, птици пеят и жужат пчели чевръсти, в своя полет с работа заети. А вънка мъничкото зрънце, цяла зима топъл сън е спало, долу, долу под земята топла. Сега се люшват весели тревици, сутрин с бляскава роса са озарени и отблясъци на утринна зора, отразяват пролетна премена. Тичам аз без спир и дишам, чисти нежни трели чувам, туй е песна чичопейска в старите гори отеква. И сядам аз и се ослушвам, запявам славейската песен, а чичопейче ми отвръща и сърцето трепва лудо. Изгонва вятър сивия чадър надвиснал горе от небето, изкъпани от скорошния дъжд пак блесват цветовете. Но отива вятър зъл там нейде, гдето дъжд го няма и разпалва с жар жестоко и умишлено пожара. Играе си с езиците му той и по-мощни ги създава, изчезва както е дошъл, а след него даже плява не остава. Плаче цялата земя - за дъжд се моли, за онзи тъй желан живот се бори пряко своите неволи. И вярвайки в доброто, аз тайничко си зная, че всичко пак ще цъфне и ще бъдем пак в рая.